JAPAN 2015 – 01 Enoshima
в библиотеката на родителите ми навремето се мъдреше една малка книжка, формат "Библиотека Галактика", с любопитното заглавие “Петнайстият камък от градината на Рьоанджи”; чела съм я достатъчно малка, че да не помня почти нищо от фактологията с изключение на едно странно усещане за … недостижимост, за чуждост, за неразбираемост.
през изминалите две седмици, докато обикаляхме земите на изгряващото слънце, постоянно се улавях, че се вглеждам в хората около себе си с въпроса "наистина ли сте чак толкова различни вътре в себе си, различни до неразбираемост?!"
наскоро прочетох някъде, че за разлика от западното общество, което се основава на чувството за вина, японското общество се базира на чувството за срам.
2015.10.01-02
пътят до Япония е дълъг
нашият минава през Доха и над безбрежните Хималаи.
през Нарита,
та чак до временната ни база в малкото градче Fujisawa, разположено на 80 км на юг от Токио, почти на океана, където финишираме на маса.
съвременна Япония в голяма степен Е храна.
централните части на населените места са изпъстрени от малки кръчмички, наречени изакая, ресторанти, открити будки за take-away и всякакви форми на хранопродавници, от които се разнася особения, специфичен аромат на японската кухня. и не, тя не е суши, ако това очаквате, не че няма суши и не че японците не консумират тази форма на хапки от ориз, сурова риба и водорасли, с които са известни по цял свят, но е все едно да очаквате в България на всяко ядене да ви сервират баница, защото сме известни с нея.
Япония е страната с най-много заведения за хранене на глава от населението, най-гледаните телевизии показват кулинарни програми, най-обсъжданата тема между самите японци е яденето.
2015.10.03 Enoshima
на сутринта се отправяме към наблизо разположеното крайбрежно градче и моментално се сблъскваме с транспортната система на Япония – влакчетата:
не мисля, че е лесно човек да си представи колко е пренаселена Япония, дори след като е бил там. грубо казано, там, където не е планина, е град - всичкото, безкраен град. опитайте се да си представите България, населена от 45 милиона души. сега предвидете по една малка двуетажна къщичка за всяко семейство. представете си Тракийската низина от София до Бурга,с цялата в безкрайна върволица от къщички, разпростряли се плътно една до друга от подстъпите на Родопа, та чак до върхарите на Стара планина, и има шанс да визуализирате района Токио – Осака.
дори и при най-перфектната пътна система, ако японецът се качи на кола, цялата държава ще блокира моментално. затова системата не му позволява да притежава кола. освен че цените на четириколесните са умопомрачителни (150 000 euro!), за да притежаваш автомобил, първо трябва да докажеш, че притежаваш паркомясто за него! и японците не притежават, движат се пеша, с влакче и колелета, ако толкова им е нужна кола, градчетата са изпъстрени с малки рент-а-кар центърчета.
а от влакчетата на Япония никой не може да се оплаче. освен, че са изключително точни и минават през 5 мин, системата им е така автоматизирана, че ние се навигирахме из безкрайната им плетеница, само благодарение на Google maps, който не само показваше нужните прекачвания, точния час на влакчето и перона, на който трябва да го вземем, но вадеше и стойност на билетчето.
и така, ето ни и нас
на брега на Тихия океан.
запътили се към малко островче, осеяно с храмове и други местни забележителности.
мястото е доста встрани от основния туристически поток и тази върволица по мостчето са по-скоро излезли на разходка японци. събота е.
островчето е дом и на ей такива пернати, не един или два. освен от хора, Япония е необезпокоявано населявана от доста диви животни и птици, които някак успяват да съжителстват успешно с човешкото гъмжило.
на края на мостчето ни очакват поредните хранопродавници, последвани от изключително тясна уличка, водеща нагоре към храмовете, кацнали върху горната част на островчето
тук-там по уличката има порти, през които се виждат пътечки и алеи, водещи до къщички, разположени на втора линия.
мястото е низ от храмове и храмчета покрай криволичеща нагоре-надолу алея.
на върха на хълмчето, на малко по-широко място, повечко деца са насядали по земята да гледат уличен акробат.
следва хранене (неизбежно е), завършило с много любопитен десерт:
бялото нещо е лед с много особена консистенция в комбинация с червен боб, а скоро ще е възможно да бъде опитано и в София, ресторант Мияби; аз лично нямам търпение.
алейката ни отвежда от другата страна на острова, на брега.
докато групата влиза в някаква пещера, в която живеел дракон, аз се размотавам по брега под лъчите на залязващото слънце; същото правят и повечето японци. гледката е великолепна.
излезлите от пещерата позират пред залеза, без да знаят какво ги очаква.
(е, не ги наредих пред най-големия прибой все пак)
може би малко прекалих със снимките на залеза зад Фуджи, но трябва да си призная, че съзерцаването му беше първия момент, в който имахме усещане, че се намираме “в Япония” в онзи, другия смисъл.
