1002 – a modern city
още през първия ден установихме, че да се разхождаш пеша в 1002-рата приказка на Шехеразада е нещо абсолютно нечувано. толкова нечувано, че дори няма тротоари, поне опитахме, де.
за да видим Дубай и за да има някакви снимки от него изобщо, се наложи да наемем кола от хотела, която да ни разведе наоколо, на зей-разходка. спиране няма. няма къде, така че всички снимки са правени от предната седалка, в движение.
тази би била много приятна, ако не беше случайно заснета при преминаването ни през сложен транспортен възел на връщане от едната палма:
след което внимателно изрязана и обработена на фотошоп. или иначе казано, твърде хубаво, за да е истина! в Дубай такива гледки няма, реалността изглежда така:
това копиране не е необичайно, но ще оставя без коментар причините за появата му
никъде измежду тия странно присадени на земята кули няма и помен от обществено пространство. няма нищо, няма и как да има,това е град в пустиня, от нищото – за никого.
така и не разбрах наистина ли всичко се е появило абсолютно стихийно, без градоустройство, без предварителен замисъл. поне така изглежда, с изключение на странно пресичащата права линия на метро, вдигнато на кокили и изградено, подобно на Orestad в Копенхаген, дори там, където град все още няма… за кого, при 35 стотинки за литър бензин?!
уличките между небостъргачите са малки и тесни (къде са им паркингите така и не разбрах) и не спирам да се чудя, ако всички бъдат населени и всички се предвижват с коли, какво би станало рано сутрин, преди началото на работния ден? не разбрах също къде учат децата, как ходят на училище, къде играят, къде се срещат родителите им. единствените места, където привечер видяхме повечко хора, са моловете, а те по нищо не се различават от нашите родни, да не кажа, че дори изглеждат по-зле.
трябваше да отида в Дубай, за да разбера, че въпреки всичко сме европейци, не по стандарт на живот, не по джоб, а по манталитет, по начина, по който е устроен социума ни.
дори далеч на север, на -35º във времето на почти вечна нощ, градската среда носи усещане за социалност, за място, населено с хора, които се познават, общуват един с друг, срещат се, смеят се, карат се, ходят пеша до магазина за хляб и до близкия спортен център да поплуват… и е така от много поколения.
тук има град, огромен град, струвал милиарди, за хора, които не са местни, дошли са за малко по принуда, защото трудът им е по-добре платен, и когато договорите им свършат, бягат обратно у дома… огромен град, който не е дом никому.
