размисли за архитектите
наскоро един колега ме попита защо го правим. имаше предвид доброволното и безкористно участие в разни структури и занимания на Камарата на архитектите, всичките почти обречени на неуспех още в зародиш.
не зная какво му отговорих, но помня добре какво си мислех – за да не забравям.
да си напомням какво означава да си архитект и да не забравям колко отговорност и отношение трябва да стои зад това.
някога, отдавна, архитектите в България са били това, което са навсякъде по света. и обществото ги е възприемало и оценявало като такива.
после, не съм съвсем сигурна кога, може би във времената на прехода, а може и преди това, са забравили. забравили са ролята си, и единственото, което е останало в отношението им към професията, е, че тя е източник на доходи.
обществото сега ни възприема точно като такива – занаятчии, които си изкарват хляба с труда си. толкоз!
даваме малко и получаваме, колкото заслужаваме – малко.
промяната на такова статукво би била трудна. промяната започва с промяна на даващия, а не на получаващия.
тя трябва да тръгне от Нас, ние да се отнасяме към работата си подобаващо, с всичката обич и отговорност, която заслужава. без да пестим труда си, без да пестим времето и енергията си. и може би, малко по малко имаме шанс да отвоюваме обратно мястото си в обществото, което сме отстъпили без бой.
никой не казва, че ще е лесно.
