Lappi&Finnmark – 2 – northwards
05.02.2012
Rovaniemi е официално разположен на Полярния кръг, или поне така твърдят всички пътеводители, включително и арката, разположена на E75 на излизане от града.
същата арка указва и пътя към Дядо Коледа. Дядо Мраз е само на триста километра на изток, ако някой се интересува. всъщност Полярният кръг не е с постоянно местоположение и се измества заедно с цикличното изместване на наклона на земната ос. понастоящем кръгчето тича на север с колосалната скорост от 15 м на година. дали местят и арката?
Полярният кръг и Антарктическият от противоположната страна на кълбото бележат мястото, от което на север (респективно на юг) има поне 24 пълни часа непрестанно слънцегреене през лятото и поне толкова липса на същото през зимата. колкото по на север, толкова повече часове. тези слънчеви своеволия обаче, се случват точно около зимното и лятното слънцестоене и колкото и да ми се иска, нямаме шанс да разберем как се чувства човек в безкрайната нощ, защото вече е февруари.
безкрайна нощ НЯМА. в началото на февруари времето между развиделяването и физическото надничане на слънчо над хоризонта е час и половина. преди две седмици е било 2 часа. безкрайната нощ притежава няколко часа, през които слънчо просто потропва с крак точно под хоризонта и накрая отказва да изгрее. за 8 дни, времето, което прекарахме във финските земи, денят се увеличи с 40 минути, като всяка сутрин слънцето изгряваше с 4 минути по-рано от предишния и също с толкова по-късно се сещаше да залезе.
няколкото часа, през които небесното светило се курдисва на три пръста над южния хоризонт обаче, са чиста, неподправена магия.
очите ми неусетно потичат, просто така. няма толкова неочаквана красота
нямам думи да опиша това усещане, нито съм достатъчно добър фотограф, че да го заснема. може би ефектът се дължи на косите слънчеви лъчи, може би на краткото време, през което ги има, може би на някаква особена рефлективна способност на снега или на неговата повсеместност… чувствам се като Кай при Снежната кралица, макар че нищо не е попадало в очите ми.
цената на нещата научаваме едва, когато ги загубим.
не съм предполагала, че това може да е толкова вярно за простичката дневна слънчева светлина. и какъв екстаз може да предизвика, при това в изключително малки количества.
привечер (тоест към 3) подминаваме Ивало и продължаваме на север.
стадо северни елени кротко пресичат в сумрака.
наближаваме норвежката граница. от Инари до тук, близо стотина километра, няма нито едно населено място, явно има причина.
караме още дълго. най-близкият град, където се надяваме да намерим място за спане, е Hammerfest, петролно пристанище на 300 км. от границата. северно-норвежко пристанище на северните норвежки фиорди. в главите ни кънти само последната дума - фиорди.
