Iceland, the end – day 12
Исландия – ден 12, 05.07.2011
ето го и последния ден в тези приказни и неочаквани земи; предвкусваме заминаването още от вчера, но някак се опитване да не обръщаме внимание на горчилката; за целта имаме програма за деня и тя, разбира се, започва в
HARPA
Harpa е новата концертна зала на Рейкявик, за която жителите на града мечтаят от много, много, ама много отдавна; за нация, чиито основи са изплетени от музика, липсата на адекватно място, посветено на Нейно Величество Музиката, е било болезнено и горчиво; въпреки краха на исландската икономика преди няколко години и многото стопирани проекти, залата вече е факт – построена в периода на най-тежката криза, вероятно с много компромиси и перипети, но – факт.
архитектурните блогове в мрежата следяха от близо прогреса й, има достатъчно филмчета с интервюта с архитекти и дизайнери, снимки и коментари за любопитните; ще спестя разказите на авторите и концепцията и ще ви разкажа само личното си впечатление ????
Harpa (което означава просто арфа) се вижда от всякъде – достатъчно е само да се излезе на крайбрежната улица
сградата е обърнала гръб на водата; концентрирана e във взаимоотношението си с градската тъкан толкова, че със същия успех би могла да не се намира директно на waterfront-а; harpa е избутана в дъното на имота, до сами водата, за да освободи пред себе си място за подобаващия площад; все пак, на площада има нужното за всеки уважаващ себе си датски архитект водно огледало – като компенсация.
фасадата моментало заковава погледа, така че не оставя много време за градоустройствени размисли
влизаме вътре
най-специфичния и оправдан ефект на безумно скъпо струващата обемна фасада се проявява не отвън, а в интериора – кубичните елементи хвърлят фантастични сенки навсякъде; смесено с ефекта от цветните стъкла, крайното усещане е неочаквано игриво и занимателно за черно-сивата строгост на фоайетата
е, има и цветни петна, макар моето усещане да е, че някой в последния момент е сменил удивително подхождащото цикламено с оранжево
всъшност залата все още не фуункционира напълно; разпределителното фоайе в единия край е цялото в скеле от вътре, част от дограмата още се тества (което означава и подменя – там, където не отговаря на необходимите критерии…); исландците са толкова горди и нетърпеливи да ползват новата си придобивка, че строителните работи не им правят впечатление, заградените зони грижливо се заобикалят, а хората със строителни каски просто се сливат с интериора.
преди да влезем в самите зали
амфитеатрална зала със специални странични пана за променлива акустика, без дигитално подсилване на звука
двойна (делима) зала с равен под, променлива акустика (въртящи се странични пана), прибиращи се амфитеатрални места, възможности за симултанен превод и дигитализиран звук
зала с равен под, променлива акустика без дигитално вмешателство и “цветомузика” (не се подигравам – просто така наричам това на ум) – подготвена за мюзикъла Коса
и, нейно Величество Главната Зала
червеното трябвало да асоциира огън, лава или нещо подобно; странно, личното ми усещане е, че не им се е получило особено
през цялото време се оглеждам за Органа – онзи, големият, умопомрачителният, символът на Исландия, органът с главно О…. та какво би била концертна зала в Исландия без орган!???! дори селските църкви са оборудвани поне с хармониум, при това от стотици години! а залата – залата трябва да притежава нещо несравнимо, уникално, произведение на изкуството във всяко отношение, орган, само от видът на който да ти се подкосяват кракат! а звукът – звукът му трябва да е такъв, че да се говори за него би било светотатство, защото няма такива думи в никой земен език….
ако никога не сте чували орган на живо, няма да ме разберете, а аз съм чувала само органа на Зала България; в Исландия очаквам да видя Бащата, органът на всички органи – и мястото му би било точно в тази зала; знам, че едва ли ще имам шанс да го чуя, но въпреки това тръпна в очакване на тази среща; сякаш очаквам да зърна духът на цяла една нация, сакаш като го видя – и ще разбера…
орган НЯМА
все от някъде е трябвало да орежат бюджета ????
докато се опитвам да преглътна нудоумението и разочарованието си, се уговаряме с нашия любезен домакин – екскурзовод в Рейкявик – Емил; той, без дори да подозира, ни води на място, съдържащо точно това, от което имаме нужда в момента – отговори…
и на други места има такива музеи – с истински сгради от едно време, млади хора, облечени в съответните носии с подобаващо поведение и разкази за начина на живот преди, примерно, 300 години; на другите места, обаче, дори не сме изпитвали потребност да влезем, камо ли – да разпитваме
тук – когато т.нар. “беседа” започна, не откъсваме поглед от устата на младото момче, което разказва, докато ни развежда през част от сградите-експонати; и на всяко местенце, където ни е удава възможност – питаме.
питаме за какво ли не – защо няма гори, кога са ги изсекли, как са се топлели, какво са ядяли, как са съхранявали храната, стигала ли им е…. изобщо, питаме как са оцелявали
защото Исландия върви по тънкия ръб, делящ свръхчовешкото оцеляване, което не оставя физически и умствени ресурси за друго и най-големите майстори и умове на северноевропейската култура; и не е сигурно дали е от едната или от другата страна на този ръб
от 50 години къщите се отопляват с гейзерна вода, стадата са огромни, електрическия потенциал на водните и топло-централите е фантастичен, на север вадят алуминий, а природата е най-умопомрачителното нещо, което съм виждала; нация, с размер на провинциален европейски град, ражда поне по няколко световноизвестни музикални имена всяко десетилетие; място с пазена и тачена история, където хората са можели да четат, пишат, смятат и редят поезия преди 1000 години, всичките.
в същото време националната болест на исландския народ е Алцхаймер, болестта на неизползвания, на закърняващия ум…
???
когато преди няколко години препрочетох Атомна база на n-айсти път, затварянето на задната корица ме остави със същото едва доловимо неразбиране, с което я затворих първия път, преди 20 години; има нещо в начина на мислене и ценностната система, което е отвъд способностите ми, отвъд разбирането; съзнанието ми не обича такива невъзможности (сигурно затова дойдохме), но дванадесетте дни, прекарани в лутане из острова не ме доведоха и на милиметър по-близо до отговора….
за довиждане влизаме в един от символите на Рейкявик
тук, разбира се, има орган
по пътя за летището Исландия ни изпраща крайно подобаващо
край ????
